Социалистически реализъм

Социалистически реализъм (съкратено Соцреализъм) е направление в изобразителното изкуство, киното и литературата на 20 век, тясно обвързано със социалистическата идеология.

 

Възниква в началото на 20 век и се утвърждава след успеха на Октомврийската революция от 1917 г. Самият термин социалистически реализъм е въведен през 1932 г. в СССР. Смята се[1], че е използван за пръв път във вестник "Литературная газета" от 23 май. Теоретическите му основи са поставени от Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Георгий Плеханов и Анатолий Луначарски. Още през 1918 г. по инициатива на Владимир Ленин се разработва план за "монументална пропаганда", чиято цел е разпространение на социалистическата идеология. Важно място в него заема изкуството, на което е отредена обслужваща партийните цели роля. След установяване на "диктатура на пролетариата" в държавите попаднали в сферата на влияние на СССР, социалистическият реализъм е възприет и в тях. Ръководствата на страните от Варшавския договор го налагат като единствено правилен художествен метод. От тях той е определян като "нов етап в художественото развитие на човечеството" и "закономерно продължение и развитие на най-добрите реалистични традиции на изкуството"[2].

Течението намира привърженици и извън Източния блок, сред художници симпатизиращи на социаризма: Диего Ривера (Мексико), Давид Сикейрос (Мексико), Фернан Леже (Франция), Франс Мазарел (Белгия).

 

Силно развитие получават монументалната скулптура и архитектура, където се проявяват отчетливо тенденции към гигантизъм. Пример в това отношение е скулптурната композиция "Работник и колхозничка" в Москва, дело на Вера Мухина. В стремежа да се демонстрира превъзходството на комунизма над капиталистическото общество, се изграждат огромни жилищни комплекси, като този на "Калинински проспект" в Москва (1961).

В България пионер на социалистическият реализъм в монументалната скулптура е Иван Фунев. Като образци в архитектурата могат да се посочат Монументът на връх Бузлуджа и Мавзолеят на Георги Димитров.

Тоталитарните режими използват изобразителното изкуство за утвърждаване култа към личността. В епохата на социализма се създават безброй произведения възвеличаващи Ленин, Сталин, Георги Димитров, Тодор Живков, Николае Чаушеску, Енвер Ходжа.

 





{START_COUNTER}